Пътувайки със скоростния влак, летящ с 250 км/ч от Ташкент за Самарканд, виждам табелата Сърдаря на град край линията и се сещам, че именно оттук започва пътят на прабългарите към днешна България. Добре дошли в нашата прародина! Уж сме големи патриоти, а не знаем нищо за Узбекистан.

Страната, която е в сърцето на Средна Азия – някогашната Согдиана, е мястото, където Александър Велики, този „македонски герой“ на нашето време, обръща резбата, та се жени за красивата Роксана. Понеже цялата тогавашна зона е позната като Балхария, а то много прилича на нашето България, защо пък по македонски да не решим, че императрицата е наше момиче...

Самарканд е удивително място. В неговото сърце е площадът с невероятните джамии и медресета, които не приличат на онези, които знаем в другия мюсюлмански свят. Площадът се нарича Регистан и наистина е задължително място за посещение. Най-малко заради невероятната възстановка на светилищата на повече от пет века, направена по съветско време. Наистина не сте виждали толкова красиви мозайки. Другото задължително място за туристите, намира се на десетина минути пеш в този иначе огромен град, е мавзолеят на Тамерлан – великия император, който е сложил Самарканд като една от най-важните точки на пътя на коприната. Вдясно от него тръгва Университетският булевард – нещо като местен вариант на Шанз Елизе с цял парк между широките многолентови две посоки на шосето. Той пък е сърцето на Руския град. Ако завиете вдясно при Къта на Конфуций – градина, оформена в китайски стил, скоро ще се намерите при прекрасния православен храм Св. Алексий, който е построен през 1912 г. – май оттогава беше и нашата руска черква в София. Веднага след него пък тръгва улицата, на която се намира един от най-интересните музеи в града – на виноделието. Разположен е в старовремската къща на богаташ от царския период, който основал тукашния винпром. А когато избухнала Октомврийската революция, побързал да скрие така личната си колекция преди да избяга на Запад, че я търсили половин век преди да я намерят и от нея да направят въпросния музей. Тук пазят вина от 1908 и 1912 г. до наши дни. И то добри, включително шампанизираните.
На повече от час и половина със скоростния влак от Самарканд се намира другия приказен град на Узбекистан – Бухара. Когато видите престола на местния владетел в центъра на автентичната крепост от 4-ти век, трябва да знаете, че тронът, който, разбира се, не е чак толкова стар, колкото твърдината, е използван точно допреди век. Тогава шейхът се подчинява на съветската империя, а градът му става столица на формированието Туркестан, което после се разделя на Узбекистан, Таджикистан – в съседство, Туркменистан, Киргизстан. Хората тук са много интересни.
Цял Узбекистан е уникален кръстопът на смесване на гени, но в Бухара е наистина удивително. Защо? Понеже е заобиколен от останалите средноазиатски републики, а на юг граничи с Афганистан, той вече става микс на персийската раса – мургава, но с кръгли очи, и на хората дръпнатите очи – според местните леко. Представете си към това яко вливане на руснаци, особено след 1920 г., а по сталиново време преселването на 200 000 етнически корейци от пограничните райони в Далечния Изток, за да не водят партизанска война в полза на японците в съветския тил. Добавете малко евреи, малко арменци, малко от тюркските народи от другата страна на Каспийско море – азери и други кавказци, пренесли се откъм този бряг, особено при соца. Не е никак чудно да видите естествено руси и синеоки хора с дръпнати очи вследствие на целия този генетичен коктейл. Чийто език звучи като турски – чак до „йок“ за НЕ, а се е писал 100 години с нашите букви – славянските. Голяма каша!
В града има още много неща за виждане. На площада пред крепостта, в която е най-старият град, е пораснала Кулата на Бухара – някакъв местен вариант на Айфеловата, а зад нея ще видите изкуствено, но въздълбоко езеро, зад което има доста нетипична, но при това красива джамия. В обратна посока са прочутите минарета на стария духовен град. Куполите са сини, което е типично за узбекската култура, орнаментиката е феноменална, а заради многото магазинчета за килими, шалове, кована и керамична посуда и пазаренето, което понякога става ожесточено, недалеч има дори пункт на туристическата полиция.

Взели обратно скоростния влак, се връщате в столицата Ташкент, която е един град на малко повече от половин век в сегашния си вид. През 1966 г. древното селище, където и до днес се пази най-старият коран в света, е разрушено от силно земетресение и е построено на ново. Което не е било лесна задача, понеже официално в града живеят 2,5 млн. души, но според местните реално са нещо като 4 милиона.
Поради брежневския размах, насред степта са опнати огромни булеварди и чутовни паркове. Най-дълъг и с по 5 ленти в посока е главният бул. Навой, кръстен на местния вариант на Иван Вазов, който започва от култовата сграда на цирка. В съседство е и друга забележителност на града – пазара Чорсу, който е задължителен за посещение и никога не спи. Там ще намерите всичко – от сергии за корани и броеници, до щандове за колбаси в естествените цветове на истинското месо – не са розови като родните пвц-кремвирши. Близо стар кервансарай е пресъздаден в най-новия бутиков хотел Mirzo, където две от стаите са в своеобразни юрти, само че направени от тухли и с всички съвременни удобства – уайфай, климатик, отопление на газ, едни своего рода овални кабинети, в класически стил, решени в бяло и синьо – от багрите на местните флаг липсва само зеленото. В другия край на главния булевард на Ташкент е Хаят Риджънси, а в средата е израснал Хилтън, около което на половин квадратен километър се гради нов Ташкент Сити. Наоколо са 3-те столични варианта на нашето НДК – единият е Дворецът на конгресите до Хаят и в същия съвременен путино-ердогановски стил, другият е Дворецът на младежкото творчество, виден отдалеч триумф на архитектурния соц с надпис Туркестан, а третият е малко встрани от основното трасе – Дворецът Дружба на народите, където непрекъснато гастролират актуалните руски супер звезди като Дима Билан.
Навой е срекща на съветския необарок със съвременни фасади от синьо стъкло, като обаче старите сгради винаги имат в монументалната си строгост по някой артистичен елемент, който ги декорира и прави бруталността им по-нежна, понякога дори разкрасява на пръв погред неразкрасимото.

Разбира се, няма начин да не слезете до метрото на Ташкент. Също като софийското то има три линии. На карта те са и в същите цветове – Синя, Червена и Зелена. Същите са и влакчетата, които се използват. Само че интериорите са много по-красиви – отново съветска монументалност, но с орнаментика, която й придава човещина и артистичност. А цената на превоза е само 14 евроцента (1400 сома).
Как живеят узбекистанците? Добре, макар и не богато. При средна заплата от 200-300 евро те имат символични сметки за отопление – поне 5 пъти по-ниски от нашите, при това парното е на основа газификация и затова е много по-чистоу, тройно по-евтини са бензинът и дизелът, обяд в хубав ресторант е до 5 евро, а вечеря до 10-12, при много по-качествено месо, плодове и зеленчуци, без никакво ГМО и сензационно добър шоколад за 70 – 80 цента. Просяци няма, много бедни хора няма да видите повече от един – най-много двама на ден. Макар че, съвсем по социалистически, всички обичат да се оплакват.
За туристите от България дестинацията е много удобна, тъй като всички говорят и разбират руски или това, което ние си мислим, че говорим като руски език. За съжаление, това не е хъб като Сингапур за Далечния изток, където можете да се установите като база и да правите едноневни разходки до околните държави. То не е невъзможно, но е доста трудно. Най-лесно е да се отиде до казахстанския Шимкент, двата града са на по около 60-65 км от границата между двете съседни страни. Проблемът е, че влаковете са много бавни, а автобусите са с дадени часове, но тръгват, ако се съберат достатъчно хора. Вариант са шофьорите, превозващи до границата или дори до съдседния казахски град, но като с всички в Узбекистан, се налага да се попазарите. И никога да не забравяте, за да не ви подведат – 1 евро е 10000 сома, а не 1000, както често се объркват туристите.
Апропо, както ще видите, 90% от колите в Узбекистан са Шевролет, което е бившата корейска марка Деу, а обяснението е много просто – тя ги прави в страната. Нали помните корейската връзка, за която разказахме по-горе. Узбекистан използва 90% свои електроуреди – марката им е навсякъде от чайханите – местните колоритни кръчми, до петзвездните хотели и домовете. Държавата ще строи и нова АЕЦ с руснаците.

Борис Ангелов

Сподели във facebook.com